Чувствителните хора често реагират на всичко отрицателно в тоя луд свят, приемайки го едва ли не като персонален крах и вина, което неизменно ги тласка към неприятни емоционални състояния.

Тревожни сме когато в миналото не сме насърчавани, подкрепяни, нито пък научени да вярваме в собствената си доброта.

Депресия ни обзема когато мислите, възприятията и наблюденията над реалността започнат да отговарят на нашите негативни очаквания по отношение на себе си. Тогава гневът ни се насочва навътре, срещу нас самите, и всичко се превръща в самопоражение.

Меланхолия, която отмъква радостта ти, безспокойство, което нощем ти пречи да спиш; демон, явяващ се посред бял ден, който ти единствено съзираш; мрак, видим само за теб.

Обезсилваща тревожност, огромна лична неудовлетвореност и опустошаващо отчаяние...

Всеки, който се е чувствал по този начин знае,че тези метаморфози не са преувеличени. Всеки би направил всичко, за да не се чувства по този начин. И го прави... но по една ирония на съдбата, сякаш нищо не помага. И накрая стигаш до извода, че има нещо дълбоко сбъркано в самия теб.

Всъщност, може би си станал жертва на собствените си свръхемоционални усилия да се избавиш от това състояние.

Да осъмваш с мисълта , че си провалил живота си... Обичайните самообвинения, че проявяваш слабост, щом се поддаваш на тъгата.Отчаяните опити да убедиш сърцето и тялото си да не изпитват това, което чувстват.

Подобни психологически акробатики не водят доникъде, а само ни тласкат още по-надолу към спиралата.

Когнитивната терапия предлага една радикално нова перспектива към преживяванията, подхранващи тези състояния:

1.На най-ранните стадии, когато настроението започне да се спуска по низходяща спирала, вреди не самото настроение, а начинът, по който реагираме на случилото се.

2.Обичайният подход, който прилагаме в такива случаи, не само не помага, но и ни „заключва“ в болката, която се опитваме да избегнем.

Един от най-мощните антидоти на емоционалните разстройства е промяната на гледната точка или т.нар.“когнитивно изместване“.

С други думи, онова, което е изглеждало доскоро отчайващо, започва да става поносимо.

Изследвания показват, че когнитивната терапия, която цели да измени тези мисловни модели, върши същата работа като медикаментите – антидепресанти, успокоителни и пр.

Тя е по- добър вариант, с оглед на факта, че предотвратява последващи рецидиви, тъй като атакува причините за депресия.

Когнитивната терапия ни учи да се справяме с мислите, около които се въртят разсъжденията ни, да поставяме под въпрос тяхната валидност и да мислим за по- положителни алтернативи.

Единствената разумна причина да пожелаем връзка с някого е да споделяме себе си с него.

Човек вярва в илюзията, че щом съвършеното същество се появи в живота му, той лудо ще се влюби и нищо друго няма да е от значение. Ако повярваме в подобен мит, бързо ще открием, че мимолетното възвисяване се плаща скъпо.

Несполучливите връзки струват твърде много – те са емоционално изтощителни и убиват духа.Пречат ни да разгърнем способностите си и унищожават порива ни към съзидателност.

Взаимоотношенията с другите хора отразяват като в огледало какво изпитваме към самите себе си.Ако не се чувстваме значими и считаме, че не заслужаваме любов, то как бихме очаквали да получим това от партньора си? Невъзможно! Ще пожънем онова, което сме посели.

Истината е, че добри връзки се правят от здрави хора.Хармоничните отношения ни осигуряват безопасно, сигурно, насърчаващо убежище в този луд свят, в който бихме могли да сме самите себе си, без да се преструваме.В лоното на този пристан е позволено да изразяваме чувства, да грешим, да поемаме рискове и да бъдем обграждани с грижи и нежност.

Пълноценните отношения предполагат доверие, приемане, общуване, искрена привързаност и воля за компромиси.Нужно е да признаем човека насреща като отделна личност , същност в себе си, със собствени потребности, ценности и право на избор.

Непрестанното настояване, увещаване, манипулиране, заплашване, заповядане, умоляване и пазарене изграждат обезкуражаваща и разрушителна среда.

Ако решите, че можете да катализирате промяна у партньора си – не го правете! Не се изкушавайте да влизате в ролята на негов психотерапевт.Оставете отговорността и заслугата за промяната на самия него или го посъветвайте да потърси компетентен съвет и подкрепа.

Ако партньорът Ви не показва никаква склонност и стремеж да коригира дефицитите си, направете своя избор.

Помнете, че в крайна сметка, отговорността за Вашия живот и щастие е изцяло Ваша.

За повечето деца юношеството е свързано с трудни емоции – то е кипящо от въодушевление, но същевременно и пълно с тревоги . Противоречиви емоции, вглъбяване в себе си, непоколебима решителност да правиш нещата, както сам си знаеш и титанични нервни изблици, ако някой ти попречи...

Тийнейджърите копнеят за самостоятелност, но все още са зависими от любовта и подкрепата на своите родители.Те постоянно се намират между желанието да встъпят в света на възрастните и страха от това.

Процесът на съзряване често става арена на рисково поведение – антисоциални прояви, провали в училище, наркомании, анорексия, опити за самоубийство. Това са най-честите причини, които водят родителите в консултативния кабинет.И тъй като пубертетът не е изолиран етап от живота на детето, проблемите в него се разглеждат в контекста на детството.

Процесът на юношеството представлява една метаморфоза, която завършва с „напускане“. Единият аспект на тази метаморфоза са драстичните физически промени, кипящите хормони, в резултат на които детето се сдобива с ново тяло – това на възрастен.

Другият аспект е психологически – да „напуснеш“ родителите си, такива, каквито са били в детството ти – единствен авторитет и източник на вяра, и да ги приемеш отново, откривайки техните дефицити.Този период е белязан от съперничеството между дете и родител, което се възприема от юношата като потенциална заплаха.

В същото време, самите родители се затрудняват да позволят на децата си да станат възрастни,т.е. „да ги загубят“ в символичен план. Съзнавано или не , те интерпретират това отхвърляне от страна на юношата като застрашаващо техния авторитет и позиции.

Непостоянството, избухливостта ги карат да се чувстват безсилни, заблуждавани или разочаровани от нестабилните промени в настроението на вече порасналото им дете.Родителите не знаят с кого си имат работа – с философ, хленчещо бебе или потенциален нарушител на закона. Всичко това ги смущава и обърква; те са отчаяни, струва им се, че пубертетът продължава твърде дълго, искат спешни мерки, които да прекъснат това поведение.

В крайна сметка, юношеството не е нито бедствие, нито злочестина, която ни се случва; то е част от живота, през която всеки преминава. Времето на съзряване крие много рискове, но съдържа и потенциал за развитие.

Юношеството е период на лични открития, които трябва да бъдат преживяни. Младият човек има за задача сам да извърви пътя на своята трансформация, като родителят може само да го придружава с безусловна любов и подкрепа.

Гневът е основна фундаментална емоция. Нужен е за оцеляването, тъй като генерира у нас сила, за да предприемем нещо, с което да се защитим.

Необходим е също в хода на развитие на детето, помагайки му да се разграничи от другите.

Всеки изпитва гняв. Защо тогава толкова трудно се справяме с това чувство?

Още в невръстното детство са ни заставяли да отричаме гнева у себе си и да го потискаме. Ако не успеем да го овладеем и обуздаем, а му позволим да се отприщи, изпитваме вина и съжаление.

Всеки човек има свой начин, по който изразява това чувство, но повечето хора спадат към една от двете категории.

„Вътрешно гневните“ го задържат в себе си. Дори това да изглежда достойна за възхищение способност за самоконтрол, тези хора вътрешно кипят от ярост.Те потискат и отричат гнева, докато той експлоадира.

„Открито гневните“ предпочитат да дадат израз на гнева си. Повечето от тях се страхуват от онова, което вършат когато са разгневени – спорят, крещят,а понякога прибягват до открита агресия.

По- добре е да си разрешите да изпитвате гняв. Не сте в състояние да го контролирате,не знаете кога, защо и как той ще ви обсеби. Гневът е във вас и съжителства с другите ви емоции.Приемете, че е възможно да ви завладее.

Не бива да смесвате емоцията с нейния външен израз. Не действайте по деструктивен начин спрямо другите и себе си. Не можете да владеете чувствата, но можете да контролирате начина, по който реагирате.Как да постъпите,решавате единствено вие, а вариантите за избор са много.

Запомнете, че „шефът“ трябва да сте вие, а не вашия гняв.

Ако оставите гневът да надделее, рискувате да има неприятни последици. Честите гневни състояния увреждат необратимо сърдечно-съдовата система и могат да причинят инфаркт или инсулт.

Пагубно е влиянието на гнева и върху семейните взаимоотношения, защото най- потърпевши от него са близките ни хора.

Несправянето с гнева и агресивното поведение могат да съсипят живота ви!

Ако се затруднявате да отговорите на въпроси като: „ Какво да направя сега?“ или „ Как мога да се чувствам в съгласие със себе си, макар и разгневен?“, потърсете помощ от психолог.

Да си зависим, решил да скъса с наркотика, алкохола или хазарта и да промениш съдбата си ,или да останеш такъв до смърт, е дълбоко личен, трагичен и морален избор. Той засяга мотивацията, както и светоусещането на човека.

Зависимостта е начин на живот. Като психическа компенсация и като емоционално състояние, тя предлага в себе си всичко, което човек иска да получи от живота. Смелостта, която обикновено му липсва, въображението и вдъхновението, от които е лишен, стеснителността, от която се освобождава. Изобщо , една необятна компесаторна действителност, в която човек заживява толкова всеотдайно, колкото останалите хора – в истинската. Самият принцип на реалността, според който човек обикновено съобразява живота си, е подменен.

И тъй като ексцесиите създават усещане за контрол или предизвикват илюзии за моментно бягство, зависимият повтаря това поведение.От своя страна, злоупотребата винаги генерира вина, а вината поражда порочен кръг.С времето, угризенията се засилват и болката става непоносима.

Употребяващият търси „разумни“ доводи за своето поведение или защитни механизми. Те звучат толкова убедително и поведението изглежда толкова оправдано,че той го повтаря отново : пристрастяване - вина – оправдаване – още по- мощно пристрастяване.

Най- успешна терапия при подобни отклонения е тази, която замества разрушителното поведение със съзидателно. Това, оказва се не лесна задача.Много трудно е да изградиш нещо в зейналата пропаст след отказването.

От ключова роля в този момент е наличието на насърчаваща среда, която да съдейства при изграждането на новите ролеви модели.Изключително полезна е работата с психолог, който да мониторира процеса. Той не би очаквал от Вас да сте идеални и Ви приема такива, каквито сте – хора, подвластни на болката.

Моята лична практика в тази посока показва, че да се справите успешно, не е необходимо да сте силни , нито да ставате съвършени. Пътят, който заедно можем да извървим, ще ви научи да се отнасяте с внимание и загриженост към собствената личност, да приемате и обичате себе си, да преодолеете вътрешната си несигурност.Както се казва в един древен текст: „ Претърси сърцето си с цялата си прилежност, защото от него извират житейските блага“ (псалм на Давид).

Загубата на близки хора е неизменна част от човешкия живот, а скръбта – естествена, строго индивидуална реакция на тази загуба.

Важно е да знаем, че няма правилен или неправилен начин да се скърби.

Израснали сме, смятайки, че по някакъв начин трябва да контролираме онова, което чувстваме. Боим се да не се вкопчим в болката и тъгата.

„Да си спестим болката на всяка цена, може да се постигне само с цената на пълно потискане на чувствата, което изключва възможността да изпитваш щастие“ Ерих Фром

Да изпитваме болка, макар да не ни се иска, е за предпочитане, от това да я отхвърлим.

Болката е велик учител.Тя ни учи на търпение, смирение и съчувствие към другите. Показва ни , че сме живи и поставя нещата на точните им места. Засегнатият от нея, може да се чувства безнадеждно тъжен или гневен, уплашен или виновен. Може да страда безутешно или да избухва неочаквано в сълзи, може да се чувства самотен или да скърби за любимия човек. Често това е борба да осъзнае, че този човек вече го няма.

Когато се потопим в истинска болка, осъзнаваме колко е незначително в повечето случаи онова, за което се тревожим.Научаваме се да ценим хубавите моменти. Така че, приемете скръбта, престанете да се борите с нея, спрете да я мразите и тя ще отмине.Просто дайте свобода на чувствата си и времето, което ви е необходимо, за да се възстановите.

Не забравяйте, че всички ние имаме невероятни, програмирани вътре в нас, емоционални ресурси за успокояване. Разрешете им да се задействат. Използвайте този момент, за да пренаредите преоритетите в живота си. Накрая ще осъзнаете, че всичко , през което сте преминали ви е направило по-мъдри, по-грижовни, по-толерантни, по-обичащи.

Твърде възможно е обаче, тъгата да се загнезди и задълбочи, превръщайки се в депресия. Така че, ако ви се струва, че състоянието ви се влошава или продължава прикалено дълго (повече от 6-12месеца), потърсете професионална помощ от психолог.

По дефиниция определяме хората постигнали целите си като успешни. Но по какво се измерва успеха?

Изглежда, сякаш образованието, парите и властта са негови атрибути. При този модел измеренията на успеха са външни спрямо самия човек. Всички те имат отношение към концепцията за Егото : оценката за собствената личност зависи от другите хора или неща. Очевидно е,че тези фактори са външни, следователно ,те са непостоянни.

Моделът на съществуването не дава определение на успеха.Приема се априори, че вече сте успели, щом съществувате. Вие СТЕ. Можете да постигате успех,също и да го контролирате. Така че, научете се да имате успех по единствения начин, който си струва, и в очите на най-важната личност в живота Ви – самите Вие.

Всеки човек си дава сметка, че притежава определени недостатъци,които задържат развитието му по пътя към успеха.

Ако се затруднявате сами да ги дефинирате, потъсете услугата на психолога.Чрез задълбочен анализ върху личностната структура, отчитайки всички влияния и фактори на средата ,той ще ви помогне да осъзнаете своите дефицити. Целта е да се изгради мотивация за Вашето израстване и усъвършенстване.